Настоящата статия обхваща рядка хипотеза и по-конкретно хипотезата, в която е налице договор за лизинг между дружества. Нека вземем следния пример: дружеството А и дружеството Б са сключват договор за лизинг. По същия А е лизингодател, а Б е лизингополучател, т.е. Б е сключило с А договора, за да придобие определена вещ чрез лизинг. За целите на настоящата статия, ше прием, че вещта е лек автомобил. Договорът е сключен за период от 15 години, с определени месечни вноски и възможност лизингополучателят (дружество Б) да изкупи лекия автомобил на остатъчната му стойност и собствеността на същия да бъде прехвърлена чрез договор за прехвърляне на лек автомобил, заверен от нотариус. На 13-та година обаче, дружество А е обявено в несъстоятелност и собствеността не е прехвърлена, съответно собственик на автомобила все още е А. Какви са възможностите за защита?
Във връзка с гореизложеното, следва да изясним какво представлява договорът за лизинг, от една страна, и какво е характерно за производството по несъстоятелност, от друга.
Договорът за лизинг е уреден в глава 23 от Търговския закон (ТЗ). В чл. 342 ТЗ, макар и бегло законодателят разграничава двата вида на договора за лизинг. По смисъла на ал. 1 с договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Това е т. нар. оперативен лизинг. В ал. 2 пък е уреден финансовият лизинг, като в разпоредбата е посочено, че „с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение“. В ал. 3 законодателят предоставя възможността лизингополучателя да придобие вещта или по време на договора, или след изтичането му. С оглед направеното разграничение между двата вида, можем да заключим, че сключеният между дружеството А и дружеството Б договор представлява договор за финансов лизинг.
Производството по несъстоятелност е често срещано в търговската практика. Уредбата му отново се намира в Търговския закон в чл. 607 и сл. То се открива, когато дружеството изпадне в неплатежоспособност. Целта му е справедливото удовлетворяване на кредиторите на длъжника (тоест на неплатежоспособното дружество).
По повод гореизложеното, следва да разгледаме посочената специфична хипотеза, а именно възможността да придобием лизинговата вещ, когато лизингодателят е обявен в несъстоятелност.
Връщаме се на примера. А и Б са дружества, които са в дълготрайни търговски отношения помежду си. Б е сключило договора, за да придобие автомобила за упражняване на търговската си дейност. По силата на българското законодателство собствениците на моторни превозни средства заплащат данък за притежанието им. Тъй като при лизинга собствеността се запазва, преминава само рискът, задължението за плащане на данък МПС все още лежи върху лизингодателя, в случая дружеството А. С откритото производство по несъстоятелност, А не може да заплати дължимия данък, в следствие на което не може да бъде осъществен годишен технически преглед на лизинговия автомобил и същият не може да бъде използван. Налице е ситуация, в която вноските по договора за лизинг продължават да се внасят, но фактически може да се използва лизинговата вещ.
Поради откритото производство, за дружество А вече е невъзможно да прехвърли собствеността върху автомобила и дружество Б не може да използва същия. Тук възниква основният въпрос – какво можем да направим в тази ситуация? Законът и съдебната практика не дават отговор на поставения въпрос.
От тук възникват няколко възможности. Първата е да се подаде молба до съда по несъстоятелността, за да овласти назначения синдик да извърши прехвърлянето на лизинговия автомобил. Лизингополучателят може да поиска синдикът да продължи договора за лизинг (чл. 644 ТЗ) или да предяви вземанията си в производството по несъстоятелност. При отказ от синдика лизингополучателят може да иска разваляне на договора и обезщетение като кредитор по несъстоятелността.
От друга страна, съгласно чл. 637 ТЗ, след обявяването в несъстоятелност се спира изпълнението на всички граждански дела срещу длъжника. В тази връзка предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу дружество в несъстоятелност е процесуално недопустимо. Правото следва да се предяви като вземане в производството по несъстоятелност.
На следващо място, лизингополучателят е държател (не владелец) и придобивната давност по чл. 80 ЗС не тече в негова полза, докато договорът е в сила. За да стартира давностен срок, е необходимо противопоставяне на собственика — т.нар. превръщане на държането във владение (interversio possessionis), което на практика е правно и фактически трудно доказуемо.